Христо Смирненски-"Зимни вечери" Анализ

Жестокото лице на града

Поетичният цикъл "Зимни вечери"е въздеистваща лирична импресия, наситена с болка и съчувствие, страдание и зов за човешка милост.

Изграден основно върху лични авторски възприятия и съпричастност, той естествено изразява онова, което съпреживява самият творец.

Съдбата на лирическите персонажи е очертана като пряко зависима от социалното устройство на живота в големия град,разделен контрастно като блясък и нищета, белязан от знака на злото и несправедливостта.

В "Зимни вечери" ясно се открояват картините на света, в който са заставени заради социалния си статус да живеят хиляди хорабез сигурна работа, хляб или дом. Към тях градът обръща само жестокото си лице. То е като изречена присъда без наличие на вина, но и без право на обжалване. Върху тази безнадежност и безперспективност са изградени очертанията на урбанистичния пейзаж в първата част на "Зимни вечери анализ".Възприятията на рисунъка отбелязват безжизненост във всеки детайл на импресионистичната картина. Чрез метафората"черна гробница" поетът ни насочва към присъствието на зловещата сянка на смъртта в един свят, чиито очертания са по-скоро иреални, призрачни и белязани със скръб. Епитетите "пуст и мрачен" се наслагват върху определението "черна гробница", сякаш да внушат невъзможността да има жизненост в това пространство. Всичко тук е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради с "жълти стъклени очи", оскрежените дървета и жици създават не само впечатление за призрачност, но и за един застинал, безмислен свят,в които чобекъте излишен и ненужен. Липсва дори следа от хармония, нежност или топлина.

Образът на луната -- един характерен за символистите поетичен обект, тук е обрисуван със знака на скръбта въпреки определението "млада". Очертанията на мъглата с "безплътните и мрежи" допълва тази означеност. Така пеизажът на зимната вечер се пшревръща в аналог на живота в "смълчаните хижи". Още в това название поетът отбелязва присъствието на "вечната бедност и грижа". Атмосферата е изградена със символно натоварената метафора "море непрогледна мъгла". Градският облик тук е изместен от детайлите, характеризиращи мизерията ка-то контраст на смисленото, достойно човешко существуване. Драматизмът на ситуацията е отглас на социалната неудача на човека, лишен отестественото право на труд и възможност за препитание. Определението "безхлебен" е точен израз на печалния резултат от несполуката в живота на един социален аутсайдер, какъвто в случая е бащата. Безпомощен и без изход от повтарящото се всекидневие ("мъка без край")той достига до мисълта, че животът му е "непотребен". Пренесена в дома, в семейството, тази социална безперспективност се превръща в човешка трагедия., чиито жертви са децата и майката. Страданието, жестокостта и вечната безпомощност са основните мотиви в тази житейска

драма:

Децата пищят и се молят

а вънка, привела глава

сред своята скръб и неволя

жена проридава едва.

 

В дома липсва естественият уют и топлина, а градът не само че не дава закрила, но и лишава от опора и смисъл живота на социално оне-

правданите.

Дори тогава, когато се трудят, хората от социалните низини не живеят щастливо. Ковачите още "по тъмно коват", работят сръчно с тежки

чукове, но липсва естествената радост и удовлетворение от напрегнатия труд. Художествените детайли съдържат илюзия за скрита мъка и страдание:

"пламък разкъсани блед" , "стрехата опушена", "змийки от лед". Дори метафората по скоро насочва смислово към тъжната участ на хората на черния

труд. Богатата гама от цветове ж присъщия за Смирненски стил е нюансирана като тревожно напрегнат фон за картината и лирическите персонажи.

По един естествен начин поетът насочва поглед отново навън към вечерния здрач, притиснал смълчаните хижи в тягосната си прегръдка. Доминан-

ният образ на мъглата е въведен йато символ и знак в лиричесйото пространство на творбата. Животът на хората в тази част на големия град е задушил

всеки порив и устрем, унищожил е всяка надежда и възможност за спасение. Присъствието на мъглата е неизменно и неотлъчно:

 

А мъглата гъста тегне,

влачи своя плащ злокобно сив…

______________________________

И в мъглата жълто пепелява,

в нейното зловещо празненство,

броди тежко, неспокоино плава

някакво задгробно същество.

 

Тя превръща реалността в призрачна иреалнст, в нея сякаш се разтапят бавно старикът и детето, без път и без цел. Всепоглъщащата мъгла е еднозначна

с живота, отреден за социално слабите хора, за онези. които са притиснати ит жестокостта на света, съпричастие и човешка близост, изразениявно и

открито в емоционално наситения изказ:

 

Братя мои, бедни мои братя

пленници на орис вечна, зла-

ледно тегне и дъши мъглата-

на живота сивата мъгла…

 

Лирическият Аз тук естествено се слива с персонажите в творбата и думите му зазвучават като изблик на зов за човешка милост.

Всяко връщане към пейзажа предоставя мотива за страданието без начало и без край. Убранистичният пейзаж не носи чистото излъчване на природната свежест,

нито светлина и жизнерадост. В него сенаслояват тъмните тонове на сивото- " плащ злокобно сив", който мъглата "влачи", и черното- "завесите от черен мрак".

Щрихите на картината недвусмислено изграждат облика на града с неговото жестоко лице, чуждо на всяко човешко милосърдие. Той отема жизнените сили, погубва

надеждите. Не слъчайно използваният колоритен контраст е смислово насочен към отнемането на светлината и красотата:

 

В уморения мрак

като копия златни пламтят светлини

и се губят по белия сняг.

 

Всичко се поглъща от хауса("струят се без ред"), скрубта и смразващия студ. Сякаш единствената възможна светлина е тази на свещите, запалени край ковчега

на млдото момиче. Смъртта е властна господарка на безпомощните страдалци. Безчовечната мизерия белязва жертвите със знака на смъртта. Тя не пощадява младия

живот. Плачът е може би единственият протест срещу безконечното зло. Молитвата, чиито слова се отправят към Бога, сякаш е осъдена на безответност, защото

всичко в този обречен свят бавно, но неумолимо тлее и се претопява в небитието, както ледените цветя, докоснати от целувката на "свещите бледи", както старикът

и детето с него "в хаоса намръщен/ бавно, бавно се разтапят…"

 

Метафоричният образ на мъглата присъства неизменно в почти всички моменти, ситуирани в лирическата импресия. Тя прониква и обсебва къщи и хора, поглъща ги,

сякаш управлява живота им по свои закони. В тази част на града тя е потискащ декор, особено когато е съюзена с мрака и зимния мраз. Човешките същества сред

този декор наподобяват театър на сенките, безблътни и безжизнени.

В последната част на лирическата творба на Смирненски персонажи са децата. Към тях поетът винаги се отнася с явно съчувствие. Те са най-невинните жертви

на един жесток и дехуманизиран свят. Социалното унижение е присъда, която слага тежък отпечатък върху тях- осъдени единствено заради факта, че са се родили

бедни. Алюзията за живота- затвор възниква с отбелязването му като реално присъстващ в текста ("над затвора двете звезди")в близост до мястото, където спират

да починат двете деца. Тяхната участ ("човалчета снели на гръб", "стоят и треперят") звучи като открит упрек срещу социалното устойство на света, чийто ума-

лен образ е Градът. Скръбта в очите на децата е красноречиво доказателство за незаслуженото им страдание. Както в "Братчетата на Гаврош", и тук звучи ин-

директното обвинение към безмилостно чуждото лице на Града. В "Зимни Вечери анализ" този мотив е наситен с тъга и усещане за безнадежност и обреченост на всички чисти

пориви, мечти и стремежи, въплатени в образа на снежинките- "сякаш потрошена слюда". Контрастът бяло- черно засилва художественото внушение на рисунъка:

 

А бликат снежинки сребристи

прелитат блестят кат кристал,

проронват се бели и чисти

и в локвите стават на кал.

 

Движението в пространството на града е осмислено като проява на социалните му язви и неговата антихуманна същност, съотнесена със съдбите на социално

онеправданите. Не случайно Смирненски повтаря мотива за "вечната бедност и грижа", които "гледат през мътни стъкла". Социалното зло е въздесъщо тук, където

са "смълчаните хижи", където "злорадствени песни/ напяват незнайни беди".

Градът е персонифициран, но предимно като присъствие на социалната неравнопоставеност, на жесток съдия, безкомпромисен кам онези. които приемат примире-

но своята участ. Затова в лирическата импресия "Зимни вечери" доминира чувството на тъга, неизплакана болка в душата на унижените и оскъбените, както и на

страдание към жертвите на града, жесток и безмилостен кам тях.