Страхотен анализ на "Българи от Старо Време" .
Белетристът Любен Каравелов насели прозата си със запомнящи се образи, които отвеждат към жизнени човешки типове на възрожденската ни действителност: Нено чорбаджи и Николчо, Стоян воевода и Дончо воевода, Хаджи Генчо и Дядо Либен, Танчо Галина, Хаджи Ничо, Любомир Калмич. Забравят се заглавията на повестите му, но се помнят имената на героите му, фрази, запаметени благодарение на техния колорит и естетическа виталност.
Още през 80-те години на миналия век ненадминатият летописец на Априлското въстание в своите "Записки" изрази преклонението си към Каравеловото дело с думите: "Аз се осмелявам да предскажа, че ще дойде такова едно време, когато хората ще се ценят по Любена. "Четеш ли Любена?", "Възхищаваш ли се от него?" — ще пита бъдещото потомство и ще узнава друг другиго". И продължава с присъщата си категоричност: "Той е направил революция и в литературата ни, той е дал направление, на което аз определям срок на съществуване: един век."
Захари Стоянов се оказа добър пророк. Предречените от него сто години минаха, а интересът към Каравеловата художествена проза е все така непресекващ. За да се сбъдне предсказанието, без съмнение е най-голям делът на повестта "Българи от старо време".
Когато е писал "Българи от старо време , Любен Каравелов едва ли е живял с мисълта, че създава един от шедьоврите на българската проза. Това не бива да ни изненадва. В началото, според собствените му думи, повестта е просто един от няколкото "слаби очерки", с които внушава на руския читател представата за "бита на нещастната своя родина". Но фактът, че при първа възможност не само предлага творбата на български (в. "Свобода", февруари-юни 1872 г.), а в същата година й прави и самостоятелно издание, ни кара да предположим, че бързо е осъзнал по-особеното й място в белетристиката на 60—70-те години.
За пръв път Л. Каравелов публикува "Българи от старо време" през 1867 г. на руски език. Определя я разказ и го посвещава на паметта на скоро загиналите в турските затвори на Цариград братя Миладинови и на съученика си Константин Геров от Копривщица. В излезлия през 1868 г. сборник "Страници из книгата за страданията на българския народ" (Москва), където творбата заема централно място, той използува жанровото определение "повести и разкази", а в общото посвещение на книгата прибягва до друго — "тези слаби о ч е р к и за бита на нещастната моя родина".
С тия уточнения не предлагам да ревизираме общоутвърдената жанрова представа за "Българи от старо време" като една от класическите повести в българската литература. А и самият Каравелов, когато предприема самостоятелното й издание на български език в Букурещ през 1872 г., я нарича "повест". Просто тая непоследователност още в границите на авторовата гледна точка ни подготвя за своеобразието и жанрово-стиловата многоизмерност на творбата.
На пръв поглед е странно, че Любен Каравелов е трябвало да премине през сюжетите на хайдушкия" си цикъл, че е трябвало в периода 1860—1866 г. да напише "Воевода", "Турски паша", "Дончо", "Неда", "Сирото семейство", "На чужд гроб без сълзи плачат" и след това да се насочи към художественото овладяване на бита и всекидневието на българина. Оказва се, че му е било нужно първо да изобрази героиката в живота на своя народ, да пошколува в повествования с остроконфликтен характер и едва тогава да открие естетическия потенциал на обикновените човешки взаимоотношения, в които се оглеждат трайни родови порядки, своеобразни нрави, екзотични типове, доморасъл манталитет и предпоставки за пълноценно и сочно белетристично описание. Естествено и закономерно в еволюцията му на белетрист идва редът на "Божко", "Слава", "Записки за България и българите". И сред тях — на повестта "Българи от старо време".
Подобно на появилите се по-късно — "Чичовци" на Иван Вазов, "Записките" на Захари Стоянов, "Бай Ганю" на Алеко Константинов, "Гераците" на Елин Пелин — "Българи от старо време" ни убеждава, че в българската литература голямото се проявява чрез простото, че "хубавото не живее само во великото" (Пенчо Славейков).
Любен Каравелов е първият наш художник белетрист, който постига обрача на всекидневието на българина с неговата житейска специфика и естетическа прелест. Дълбоко народностен, с подчертан местен колорит, изобразеният от него свят е нещо повече от прототип ювата си основа, от онова, което пряко го е породило. Така е, защото е съумял да го извиси и вникне в неговата същност.
До появата на "Българи от старо време" повествователната ни традиция познава само "сериозното лице" на българския живот — издевателствата и страданията, които го изпълват, мъченическия образ на човека, амбициозните му усилия да оцелее, да запази дом и семейство. , .
Отсега нататък, след "Българи от старо време", един такъв подход ще ни изглежда непълен и едностранчив. Осъзнава се, че художественият образ на видимия, на протичащия във всекидневните си форми живот, както и неговата същност, вече не може да мине без застъпниците на смеховите и еникурейски страни на човешкия свят, на онова, което говори с езика на прищявките, слабостите, пристрастията, на комичните ситуации и прояви, на чисто прагматичната виталност. Защото най-често там са залежите на национално-характе-рологичното и като открояваща се философия на живота.
С творбата си Любен Каравелов открива за българската литература образа на "чудака", който нестандартно, по свои си пътища определя лично поведение, дава път на слабости, намира смисъл в живота. Дядо Либен и Хаджи Генчо са великолепните екземпляри на "явлението", като го венчават с трайни характерологични черти, вместват го в традиционната българска рефлексия и манталитет, обвързват го с иначе полюсните нагласи, които възрожденецът съчетава по доста странен за нас начин — пословичната спестовност на Хаджи Генчо с вакханалната разпуснатост на Дядо Либен. Различни от околните, те са противоположни и един на друг. Всеки е обсебен от собствените си прищевки, навици и слабости, издигнати в еталон за доволство от живота. Именно "чудачествата", които всеки от тях проявява, са осъзнати .от белетриста като път към тяхната същност, път за постигането им като художествено обобщение.
Социолозите приемат, че утвърждаването на "вътрешното начало" на личността задължително минава през "интимизацията на света". Ако това е вярно, то Каравеловата повест просто онагледява тоя процес, тая иначе скрита връзка между манталитета и самочувствието на възрожденеца българин и одухотворената представа, с която той заживява за подредбата и присъствието на заобикалящи -- те го вещи, животни, предмети, битови навици… В тоя "свят" някак естествено започва да се вмества интересът към Наполеон и ролята на Русия, предвкусваната наслада от "сал ьвкиевското" и "пастушевското" вино, дълбокомислените разсъждения за "хубавите коне", помислите и кроежите за "хубави снахи" и т.н.
Много често белетристът ни потопява в шествието на ярките цветове. За него те не са просто част от пластиката на образите, а се натоварват с важна роля за преоткриване жизнелюбието и неизтощимостта на българина в жаждата му за наслади, за преживявания, за удоволствия… Как другояче, освен епикурейски и бойко, може да гледа на себе си човек, за когото е казано: Дядо Либен носи кафен цвят шалвари, зелено елече и широк бял пояс." Малко по-долу е уточнено: "Той е като делия: зелени шалвари, червен пояс, зелена ачмалия аба, голям червен фес и пр." Яркият цвят, категоричната багра са свидетелство за самочувствие, за характер, за преодолените комплекси на робството с неговата сивота и безличност. Макар и да са чисто външни доказателствата, те са достатъчни да очертаят Дядо Либен като личност, която не търпи чужда воля, не признава робското примирение. При целия комизъм на поднесените примери за учеността и авторитета на Хаджи Генчо, и отношението към него не ни ли убеждава в същото?
Представителят на турската власт е категоричен: "кадията почти всякога прехапе устната си и рече: — Окумуш човек е тоя Хаджи Генчо! — повече не знае и що да каже, не намира думи".
И днес изненадва готовността, с която Любен Каравелов обвързва сюжета на повестта си "Българи от старо време" с родната Копривщица. Директната връзка на художествените внушения с битието и съдбата на реални личности поставя разказвача пред изпитанието — да бъде верен на регионалния конфликт в изобразяваната среда, но и да има самочувствието да фабулира, да прекомпозира предложеното от копривщенския живот, да го освобождава или натоварва с детайли и "заети" на живо подробности.
По-късно, във връзка с тия качества на повествованието в "Българи от старо време , по Каравеловия път ще тръгне Иван Вазов с повестите си "Хаджи Ахил" и "Чичовци". И сам авторът им ще се изненада от смелостта си да изобразява близки хора, живи сонотски граждани. Каравелов не е оставил подобни на Базовите признания от анкетата му пред проф. Ив. Д. Шишманов. Но трябва да отчетем неговата роля в усилията на прозата ни да изобрази автентичните форми на българския живот и същевременно да надмогне злободневното и повседневното в него.
Сам по себе си така избраният сюжет малко говори за стойностите на вече завършената творба. В житейските му опорни точки няма нищо необичайно и усложнено заради художествеността на разказа. Първата глава на "Българи от старо време" е посветена на Хаджи Генчо, втората — на Дядо Либен. Следват: "Сватовство", "Копривщенските свахи", "Годеж", "Разкьснало се", "И у ония хора, които са порасли в робство, нонякогаж се иоявлява енергия", "Заключение"… Сюжетната схема е наистина непретенциозна и няма нищо общо с литературната преднамереност, с изкуствено усложнените построения. Но това не бива да подвежда, когато търсим мястото на творбата в развоя на повествователното ни изкуство. Свидетели сме на обективен епически разказ, на пълноценно и интригуващо изображение, в които българското слово разкрива своята жилавост и гъвкавина, магията и възможностите си, богатството си.
Обикновено третираме "Българи от старо време" като битова повест. Това е първата стъпка към нейното стеснено, неотчитащо обхва -- та и дълбочината на внушенията й тълкуване. В никакъв случай обаче Каравеловата творба не остава в границите на традиционното битоописание. За писателя етнографските подробности, порядъкът във възрожденското семейство и поминъкът му не са основна цел на изображението. За постигнатата пълнота на повествованието техният дял е несъмнен, но той преодолява изкушенията на битоописанието.
По страниците на повестта "Българи от старо време" вещите оживяват, вместват се като градиво на човешките характери, на определен житейски манталитет. Те не властвуват над героите, не изчерпват тяхното присъствие. Ще стане дума за юначния характер на Дядо Либен и битовите подробности, описвани с такова разточителство, изведнъж отиват на заден план. Ще се поведе разговор за Англия и Русия, за император Наполеон Бонапарт, и героите забравят какво вино в момента е на софрата — "пастушевско", "краставо-селско" или "салъвкиевско". Ще назрее конфликтът между "бащите" и "децата", между "старите" и "младите" и пасторално-идиличната атмосфера на същия тоя възрожденски градец изтиква назад осветяваните с такава охота преди това всекидневни, семействени страсти на българския живот.
Изследвачите на Каравелов не пропускат да отделят внимание на "музея" на Хаджи Генчо. Но не се ли оказва натоварен със същите функции и кьошкът на Дядо Либен с множеството седла, пушки, пищови, ножове, паласки, саби, юзди, дисаги и т.н.? Коментирайки "потайното кътче" с кутийките, торбичките и преградките, както и "откритата площ" с бойните вещи и съоръжения, авторът не скрива ироничното си отношение към техните "уредници". Но от днешна гледна точка и двете зали биха правили чест на всеки уважаващ себе си етнографски музей в страната…
Не "битова", а "социална" — в широкия, в същинския смисъл на думата — творба е "Българи от старо време". Повестта постига не толкова социално-класовото, колкото общото, гражданското лице на копривщенската, а това ще рече, на възрожденската общност. Интерпретира българина като личност, социализирана чрез интимните му и междуличностните му отношения. Търси тавана на гражданските му вълнения чрез комично-пароднращите форми, в които голямата политика и световните исторически фигури стават част от душевността и познанията му.
Хаджи Генчо и Дядо Либен са представени така, че в никакъв случай постигнатото чрез тях не се изчерпва с обкръжаващите ги вещи, с поминъчното в неговия анонимен вид. Като носители на определено гражданско чувство и участници в живота на копривщенската общност те просто въплъщават действеното в него. Да не забравяме, че Хаджи Генчо е "даскалът" на Копривщица, а Дядо Либен — един от тежките и авторитетни копривщенски чорбаджии. А множеството предмети в "музея" на първия, както и пушките, пищовите и конските седла в "гостната" на втория, просто "овеществяват" техния манталитет, психология и характер.
По-скоро интуитивно, с усета си на роден разказвач, отколкото воден от предварително градени естетически принципи, Любен Каравелов гради композицията на повестта върху интригата. В преобладаващата си част повествованието наистина следва взаимоотношенията на Дядо Либен с Хаджи Генчо. Така разказът до голяма стенен остава в границите на онова, което е биография на техния живот, на индивидуалния им облик, на атмосферата в техните семейства. Но и естествено ни довежда до основния конфликт, в който се пречупва проблемът "бащи—деца". Незабелязано сме станали съучастници на колизийни сблъсъци, в които се "оглежда" целият живот на Копривщица, на възрожденската общност. И то без обстоятелствени, скучновати разсъждения и описания, без натрапчиви статистики и претенциозни позовавания. Само чрез магията на художествено постигнатия образ на протичащото тук всекидневие…
Много съществен момент от цялостното въздействие на "Българи от старо време" е комичният аспект на повествованието. Всяка от нейните части изобилствува от комични сценки, запомнящи се изрази, интригуващ с пародиращите си черти диалог; почти всяка от страниците предлага доказателства за дела на смеховото в портрета на героите, в техните разговори и разпри, в техните самооценки.
Заел се със сюжета, Каравелов едва ли си е поставял задачата да създаде хумористична повест. Постигнатият художествен резултат в никакъв случай не е плод на специални авторови нагласи и амбициозни творчески усилия. Ще сгрешим с извода, че белетристът целенасочено преследва точно тая цел. Но ще се разминем с истината и ако не отчетем факта, че е осъзнавал именно тия черти като показателни за изобразявания български живот.
Ироничното много плътно и повсеместно оцветява изображението в "Българи от старо време", комичното властно ирисъствува в характеристиката на персонаж и отношения. Трудно е да открием извадена на показ проява, коментирана постъпка или пряка речева изява на Хаджи Генчо или "Дядо Либен, които да не са съпроводени от комично-дистанциращата оценка на автора. Повествованието дължи на иронизма и изключителната емоционална обагреност, и богатата пластика в изображението. Популярен и често използуван епизод е спорът между Хаджи Генчо и Дядо Либен за качествата на "пастушевското" и на "салъвкиевското" вино — воден с цялата занимателност, жар и готовност за отстояването на личен вкус от двамата "българи на старото време". Но със същата сигурност за пълнотата на постигнат колорит и причудливост на мисленето и свето-възприятията могат да се привлекат още много фрагменти.
Уж всичко в "Българи от старо време" е потопено в патриархалната и строго оразмерена битова среда на Копривщица. Но още в първата описана среща на Хаджи Генчо с Дядо Либен двамата старци спокойно разговарят за "зелен кон", като че ли прелетял от вълшебните приказки или от митологията:
"— Ти имаше един зелен ат и момчетата бяха полудели за него. Защо го ти продаде!
— За конете ти питай мене. Истина е, че зеленият кон беше златен кон, ала и той Си имаше кусури."
Същата тая селско-патриархална атмосфера подхранва и една друга картина. Белетристът е подирил и при нея комичния ефект, но тя е част от автентичния релеф на изобразявания живот. Става дума за манталитета на Дядо Либен:
"Ето, гледайте, отива той на лов, за да се поразходи малко, а след него вървят до петдесет души слуги и пазаргидени. Ако би някой из съвременното ситно човечество или някой европеец погледнал в онова време на дяда Либена, то той би помислил, че това не е днешният дядо Либен, а някой рицар, граф или крал, който отива да се бие със своя съсед и да превземе Люксембург."
Така повествованието "върви" по естествените, привлечените "на живо" човешки прояви от всекидневието на родната Копривщица. Но някак незабелязано включва и фантазността, и естетическите прецизирани фрагменти и решения, авторовите намеси. Показва го и начинът, по който Каравелов вписва в повестта известната си лирическа възхвала на Отечеството: "Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори. Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен за тежки страдания и неволи! Всичко, което е останало досега в моята осиротяла душа добро и свето — всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие, следователно — ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човешко нещастие — а това е вече много за един човек…"
Тая Каравелова изповед винаги е привличана като класически пример за "лирическо отстъпление" в тъканта на епическото повествование. Така до голяма степен я и анализираме. А в нея е вложена съкровената същност не само на автора на Българи от старо вре^ ме", а и на възрожденската личност от Паисий до Ботев. Свидетели сме как обичайната привързаност към роден край е издигната на равнището на философски възглед, видяна е в основата на хуманността, милосърдието и мъдрото примирение със законите на живота, които изцяло моделират характера на българина възрожденец.
Защо точно в "Българи от старо време" е Каравеловият химн на Отечеството?
Обикновено се забравя, че възхвалата "Обичам те, мое мило Отечество!" Любен Каравелов вгражда в по-обща картина, чрез която постига духовния и физически образ на родния си край. За него Копривщица е не само едно от най-живите и най-деятелни села", но и природата тук е "разкошна", "балканските планини са създадени само за блаженство ; копривщенката е не само "хубавица и гиздосия", не само "любеща душа", но и способствува и за "високото нравствено величие в местния обществен живот . Дори и вятърът ("А знаете ли какъв е тоя вятър?") предизвиква емоционален взрив, защото и той в представите на изгнаника "нежи човеческото чувство и приводи човека в някакво си непонятно блаженство…"
Истина е, че и в други Каравелови творби е изобразен животът на Копривщица, че и те подемат патриотичните му чувства, носталгията му по прелестите на родния край. Но именно "Българи от старо време" най-пълно заговаря за авторовата същност в неразкъсва-емата й връзка с всичко родно, първа по време поставила си задачата да ги преоткрие и постигне художествения им образ. Ето защо тук и никъде другаде е мястото на лиричното послание "Обичам те, мое мило Отечество!". Цялото то, както и общата картина за прелестите на родния край са своеобразна мярка за пълнота и очовеченост на съществуването, са въплъщение на идейно-естетическия идеал на писателя като контрапункт на заобикалящата го действителност. Защото негови са думите, които подхранват надеждата, и те буквално предхождат интимната му изповед:"… а човекът, като погледа — как е около него хубаво и мило, моли се и остава с пълна надежда, че и неговият беден и тежък живот след време ще бъде еднакъв с естествените природни явления." Така изобразеният свят на българина от "старото време" утвърждава оптимистичната житейска философия на белетриста, трайните измерения на националната ни чувствителност и душевност.
Приятели, хареса ли ви публикацията българи от старо време анализ ?
Българи от Старо Време Анализ,